Това се случва преди около година, в средата на юли. Намирам се във регионален влак от Киото към Кобе. Връщам се след изтощителна обиколка на града, първо с колеги, после сама. Лятото в тази част на Япония е влажно и горещо, а Киото е огромен град и автобусните линии в Гугъл мапс са грешни (или поне бяха през лятото на 2019). Извървяла съм пеша много повече километри, отколкото планирах. Дрехите лепнат по мен, лицето ми е зачервено, а в ръцете си стискам две миниатюрни бутилки (вода и кока-кола), току-що купени от автомат (такива поне има на всяка крачка).

Почти празният влак потегля, а бутилката кола се изхлузва от ръката ми и се катурва към седалките срещу мен. Майка и дете на пет-шест години седят там. Детето чевръсто хваща бутилката и се приближава да ми я подаде. Благодаря учтиво на японски. Става ми мило. Като чужденка постоянно съм наблюдавана, в повечето случаи просто с любопитство, както това хлапе. Но е рядкост някой да се приближи.

В следващия момент правя нещо необмислено – развъртам капачката на бутилката кола. Тя буквално избухва в ръцете ми със силен съскащ звук, опръсква официалната ми риза и панталон, потича по пода. Стискам очи засрамено и усещам колко съм изтощена, фрустрирана, сама, отчуждена от всичко, което е около мен. Представям си как в очите на японците около мен съм поредната смотана чужденка, която прави поразии и не се съобразява с правилата. Изведнъж някой започва да бърше ръката ми с кърпа. Отварям очи. Майката е клекнала пред мен и с микрофазерна кърпичка избърсва ръцете ми, панталона, дори обувките ми. Благодаря й непохватно, но истината е, че съм в шок от реакцията й да ми помогне в неприятната ситуация. Тя не казва и дума, това, което прави, изглежда напълно естествено. След няколко спирки слизат, а аз оставам сама в празния вечерен влак.