Аз виждам · Аз слушам · Аз снимам

И изобщо за ходенето до Щутгарт

Двата дена в Баден-Вютемберг ми дойдоха перфектно след изтощителната седмица. За първи път пътувах с mitfahrgelegenheit, тоест през интернет се свързах с човек, пътуващ нататък, модерен вид стопаджийство, в крайна сметка бяхме 5 човека в колата – двама германци, мексиканка, полякиня и аз. Разделихме се пред Hauptbahnhof и аз се отправих към кулата към гарата, от която омагьосващо те гледа емблемата на Мерцедес Бенц:

Oт кулата се открива страхотна гледка към града. Свикнала на Франкфурт, пльоснат в едно равно поле, веднага забелязах долината и липсата на небостъргачи. За разлика от Ф., където пред баанхофа има първо голяма улица с дюнери и тайландски ресторанти, в Щ. главната започва от самата гара. След 2 преки свърнах към Schlosspark, красив парк, страхотни старинни сгради по ръбовете, есенни дървета, деца, патки, идилия.

После разходка през центъра с цел да намеря Лидърхале, където ми е концерта. Пътьом забелязвам, че в тоя град има много повече H&M, C&A и прочее магазини за дрехи от Фра. Ама нашите се крият и в моловете, не са само в центъра, може и от това да е. Според картата хале-то беше ужасно далеч, но се оказа, че е съвсем лесно за намиране. След като видях дори къде е тирът на Кодо, реших, че my work here is done и реших да погледна какъв е този парк наблизо. Оказа се не парк, а гробище. И вътре майки с колички. Окей. Време да погледна брошурите с музеите. Музей на международните отношения ifa и градска галерия с вход свободен звучат добре като за цял свободен следобед. Пътьом се сблъсквам с демонстрация за правата на животните – около 2000 млади човека дигат шум. Не, няма да го сравнявам със студентския протест, за който научих от Светлина. Ще продължа по-скоро да се чудя на картата, твърдяща че е ifa е  на една пресечка от Landesmuseum, минавайки през цял битак и още 2 пресечки, но накрая ще я открия. Вътре – изложба посветена на Виетнам. Кукли сиамски близнаци, биберони за сиамски близнаци, дрешки – абе аз къде попаднах? Айде към галерията. Тя също беше измамно близо представена на картата, но явно условието една улица да се казва Konrad-Adenauer е да е минимум 6 платна. В галерията отидоха едно 2 часа – от олтари с библейски мотиви на 400 години през италиански майстори и до Анди Уърхол, че и една зала с минимъл. Превпечатлих се, а денят въобще не даваше знаци да е към своя край. Напротив – търсейки къде да ям, се озовах на протеста, получих значки и стикери, заслушах се в думите на ораторите, изразих съгласие, щраках като невидяла и накрая все пак отидох да хапна. Последния час до концерта запълних с домашното по японски в едно кино до Лидърхале, където Алекс, в чиято стая трябваше да спя нея нощ, ми се обади да ми каже, че в жилището няма да има никой и да взема ключа, който е върху рамката на входната врата. Окей.

Накрая все пак отидох супер рано в залата, колкото да ме посрещне надписът, че снимането е строоого забранено. Майната ви. Купих си тениска на Кодо и с нея поприкрих гаргаробластера. Мястото ми беше на последния ред и с нулева видимост. Прекарах целия концерт на паркета към коридора с перфектен изглед. Забраната не се спазваше естествено, но все пак се постарах да се изкефя на събитието, а не през цялото време да мъча настройки, исо-та и бленди. Малкото материал:

А когато този гол човек заблъска вадайкото, блендата и кофти светлината ми бяха последния дерт, аз просто бях на друг свят:

Кодо показаха много неща, които досега не бях виждала, като как жени свирят по женски на тайко, и не приключиха с голямото тайко, а с изпълнение на цялата група и флейта. Невероятни бяха. Може би само от публиката можеше да се иска повечко култура, а не пляскане в неподходящи моменти, ама простено им е.
После поех със Щадбан-а, странен хрибрид между у-бан и трамвай, към квартала на Алекс, намерих къщата доста бързо и се сблъсках със загадката как се взима ключ от рамка на врата 2.30 метра висока. Ами, оглеждаш се, намираш кофа и готово. Жилището беше страхотно сладко, напомни ми на Майнтал – по всичките стени висяха какви ли не картички, снимки, статии, карти, спомени, все едно си влязъл в нечия душа.

 

 

 

 

Назгулът, който днес се чувствал някак празен, ме нокаутира, но картата на България в стаята на Алекс ме довърши. Все пак, не го познавам лично, просто писах на всички стипендианти в Щутгарт, че ми трябва подслон за една вечер и той ми отговори. Но че тва лято е бил в Бургас, не го спомена. Забелязах и разговорник на български, гръцки, испански, снимки от Южна Америка, плакати и значки от разни кампании, изобщо разхождах се из личността на домакина си и се радвах на късмета си. Накрая умората успя да победи хилядите впечатления, да ги завие и приспи, та и аз успях да поспя…до 12 на следващия ден. Оставих малките шоколадови подаръци за Алекс, Макс и Юлия, с който не успях да се запозная, и с лека тъга си тръгнах от прекрасната им къщурка. Времето до влака ми прекарах в парка до гарата, с 282-те дървета, които трябва да бъдат отсечени, за да стане на тяхното на тъпите концерни. Пътувах в Inter City, в което нямаше ток и в тунелите беше тъмно, романтично и приспивно, до момента в който включиха тока. Във Франкфурт има нещо, забелязвам, У5 ходи до Бокенхаймер Варте, странно. Нещо има във въздуха, сякаш градът ми се сърди, че си позволява да щъкам из други градове. Или си въобразявам?

Advertisements

3 thoughts on “И изобщо за ходенето до Щутгарт

  1. Уоу! Биберон за сиамски близнаци!
    Хем ми е интересно да видя, хем не съм сигурна, че ще ми е приятно :(
    Тия Кодо как се пишат на друг език (за моите браузващи мераци)?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s