Аз мисля

Материал за размисъл

Преди около седмица нещо се замислих, колко нескромно, как горе-долу вече разбирам как функционират нещата в света. Тъй де, знам как стават нещата в България, изучавам как стават в Япония и се намирам по средата на двете крайности – в Германия. Имам мнение за проекта Щутгарт 21 (не съвсем достоверно представен в тая статия, Щутгарт 21 представлява план за прокарване на железопътната мрежа в района на централната гара под земята, с цел на поръхността да се построи нов квартал. Има и Мюнхен 21 и Франкфурт 21 и още не знам колко такива проекта, които никога няма да бъдат изпълнени, защото са безумно скъпи и амбициозни. Не виждам защо не направят частична оптимизация, а правят такива грандомански проекти.). Мога да споря 2 часа какво да се построи в кампус Бокенхайм, след като занятията на студентите бъдат преместени във Вестенд (нещо, което се моля да се случи след като завърша, защото Вестенд въпреки цялата си красота и снобщина е ужасно зле свързан със цивилизацията и бягането след влака/въртенето на педали до кампуса сряда сутрин има само един плюс и то е че поддържам форма.) Е, след размисъла, че имам представа за света дойде и опровержението, че има още мноооооого неща, за които никога не съм се замисляла. По-скоро опроверженията.
Първо бях в Марбург. Красив, старинен град, пълна противоположност на Франкфурт. Засрамих се, че считах Майнц за противоположност. На 1 час с влак, билетът се покрива от семестриалната ни карта. Упражних вече добре развитото умение за small talk на път за библиотеката им, посетих японския им център и убих 2 часа с разходка из павираните улички и старите сгради, докато стана време за лекцията на Коджиро Хиросе, сляп японски учен, на тема, какво е да си сляп в Япония и по света. След вдъхновения му разказ имах и реалната възможността да усетя „какво е“ – излизайки от сградата се озовах на павирана уличка без грам светлина и 10 минути вървях в пълен мрак, по някакво павирано нанадолнище, с момиче, дошло от Чили да учи японистика тук. Приказката за краставите магарета важи в пълна сила.
Следващото опровержение беше филма Eindeutig zweideutig, показан ни в часа по Geschlechterforschung. Основната тема бяха хермафродитите, хора, роди с не напълно оформени полови белези, двуполови същества. Докато при индианци и африкански племена такива хора имат пълно право да живеят каквито са, в Европа и Щатите те задължително трябва да имат пол, бюрокрация естествено. При което много често лекарите си присвояват функцията на богове и провеждат сума ти операции за определяне на някакъв пол, при което естествено осакатяват тези хора завинаги. Трагедията им е нещо, което никоя жена или мъж няма да разбере напълно, но филмът впечатли и мен и съседката ми и същата вечер го обсъждахме 2 часа в кухнята.
Трети нов експириънс (скоро ще мина левъл) беше кендо-тренировката в Японското училище в моя квартал. Два пъти в годината клубът по кендо позволява на начинаещи да дойдат, да видят, да научат няколко основни стъпки и удара, unverbindlich. Е, каква беше изненадата ми, отивайки там да се озова сред маса япончета и японци, чието отношение е естествено „ха, чужденка“. В пърия момент, когато видях Кимура-сенсей там, се зарадвах, но естествено и той ме третираше като не-член на групата. Добре, че после дойдоха сенсей от европейски произход. Кендо е страхотен спорт за фъстъци – дай им да бягат, да врещят с цяло гърло и да блъскат с шинай. Но аз не бях безкрайно очарована. Начинът, по който трябва да движиш крака, стъпалата успоредни и суркаш десния напред и придърпваш левия, ми се струва почти опасен, а и да крещя не ме бива. Но виж, облеклото е прекрасно, особено на деца стои великолепно. Иде ми да грабна фотоапарата и да подпукам всичките хлапета там.
После Gastvortrag с директора на Музея за приложно изкуство, който е бил 31 пъти в Япония, и може да говорим 15 минути за безумната красота на керамичен сет за ядене. Показа ни картинки на сетове, които струват по 8000 евро, и други неща, който освен на картинка, няма друг начин да се докоснем до тях. Снобизмът почна да ми идва в повече.
И работната седмица приключи с 4 часа лекции по психоанализа и защитни механизми, блоксеминар, неясно защо включен в програмата по социология. Искаше ми се втората ми специалност да е психология, но в моето уни не върви, така че и социологията свърши работа и не съжалявам, че я избрах, а блоксеминарът ми стори интересен и се записах. Професорът е готин, а материалът – учудващо лесен за смилане и разбиране за разлика например от една индустриална социология, която ме приспива във вторник сутрин.
Последният материал за размисъл дойде от Тишо и новата му книга. Препоръчвам да я прочетете по всякакъв друг начин, но не и преди лягане – води до дълги часове въртене и мислене.
Утре поемам на първото си съзнателно пътуване извън провинция Хесен. Ще видя на живо какво толкова искат да сторят с Щутгартската гара и ще изживея тайко-вечер отново, този път с Кодо, нямам търпение.

Advertisements

One thought on “Материал за размисъл

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s