Аз живея

Окаеринасай

Петък следобед е. Заминавам за София след 2 часа (или поне така си мисля) и съм в общата кухня, за да си направя последния обяд. През прозореца виждам една единствена снежинка, пак е късмет, че я има. Според Юруков във Франкфурт е твърде топло с тия небостъргачи и свестен сняг няма да видим. Връщам се при котлона. 2 минути по-късно отново поглеждам към джама и от гледката ми се завива свят. Вали сняг на парцали! Същинска виелица. Очите ми се насълзяват, както винаги когато съм разтърсена. И до сега не мога да си обясня защо се разплаках от радост, когато ги видях. Дали защото това се случва рядко в Хесен? Украинката Мария каза, че е там от 6 години и за първи път вижда такова чудо. Дали защото ми напомни за вкъщи? Или пък просто имах нужда от добро предзнаменование преди да тръгна?

В 5:30 бях там, където трябва да дойде автобуса, което, естествено, беше на километър от мястото, което аз бях решила, че трябва да е, но все тая. Температурата е минус 10, а аз съм с големия червен куфар, който предполагаемо тежи поне 30 килограма. Всъщност на мен ми е абсолютно все тая колко тежи и знам, че ще го влача, ако трябва ,2300 км, но ще се прибера вкъщи, при моите. Заради същия този разтърсващ ме снеговалеж, автобусът закъснява с 2 часа и половина. В 8 часа моите ми се обаждат и питат какво е дереджето, а аз тъкмо съм се качила. Епопеята може да започне. Изходно състояние на обекта: кожа и кости, с кашлица, хрема и главоболие.

Германия, Австрия, Унгария и Сърбия ги минаваме докъм 12-1 на следващия ден. Гърба ме боли, бъбреците ми са съсипани заради неработещата тоалетна в автобуса, вътре е мега жега и шофьорите си позволяват да пушат. Отбелязвам, с Юнион Ивкони пътувах, имайте ги предвид, ако предприемате такъв кръстоносен поход. В Сърбия откривам, че имам и конюктивит, при това зверски. От средата на Сърбия до границата вече всички ни хваща съклета. Сърцето ми се свива, когато минаваме покрай чудовищната колона от тирове. Тези хора ще посрещнат Коледа тук, Господи, как е възможно… Преди паспортната проверка един тарикат започва да ни разведрява: „Е, предния път като пътувах, един зевзек заяви, че имал канабис в чантата, и заради него седяхме тук 3 часа.“,“Пък ееееей оня тунел виждате ли го, там ще ни спрат и ще ни проверят багажа.“ За щастие, нищо подобно не стана, само митничарите поискаха кафе, странно, как не се задавиха след груповите проклятия на пътници и шофьори.

И ето ни в България. Където снеговалежът е същия като в Сърбия, Унгария и ко, само пътя е неразчистен и заледен. В резултат се влачим до София час и нещо. Това пътуване все повече ми напомня пътя на Фродо към Мордор – мъчително и ужасно.

Но всичко свършва в 11:30, когато се изсипвам от автобуса и се скривам в обятията на Туня. Господи, колко е хубаво да те чакат и да те посрещнат! А тя, милата, ме чака то 8:30. Чумата да ги тръшне тия пътувания, пътища, автобуси…Но ние вече сме в такси към Студентски, където планирам да събера сили за последния тур от похода към Бургас. И да разбера каква е разликата между немско общежитие и българско.

То не разлика, прилика няма.  6 човека сме, на 3 легла, в стаята има точно 2 маси, едната е скрита под микровълнова и пържолник. В Германия всеки е длъжен да има отделна стая. Моята е с огромна маса за учене. Вярно, че нямам баня и тоалетна, но се живее някак. Сещам се за малоумната студентска стачка в началото на декември. Ако немските студенти видят положението тук, сигурно ще стачкуват за защита на човешките права на българските студенти. И навярно пак ще надраскат нещо. Може би парламента?

Когато в 6:30 Туня ме буди, аз разбирам, че е настъпил последния ми час. Нямам абсолютно никакви сили. Главата ми ще се разцепи на 2. Ще се мре, Тун, ще се мре – мърморя, а тя ми дава сироп за кашлица, витамини и билкови хапечта за гърло за изпът. Както винаги намирам сила и воля да сваля куфара на долния етаж, мятам се на таксито и пристигам на Централна гара. Взимам си евтин билет на Юнион Ивкони до Бургас, и сядам в автобуса. Свивам се на топка и отново някакви сълзи се появяват. На ръба на силите си съм, но, за Бога, справих се, взех си билет, следобеда съм вкъщи, мамо, тате, Ванко, дръжте се, ида, пригответе пържолите и виното, аз се връщам.

И наистина, с 45 минутно закъснение на автобуса, в един проливен дъжд, едно 45-килограмово Маги грабва куфара, който шофьора й подава с думите „Весели празници на най-малката пътничка с най-големия куфар“ и поема към колата. Това беше, край, вече мога да умра щастлива, или поне организма ми има такива планове. Но само след 10 минути аз кипя от живот, разказвам какво ли не, и почти насила ме пращат в горещата вана и после ме слагат да спя. Наистина, наистина, няма такова място като родния дом и никъде по света няма толкова прекрасни хора като родителите и приятелите ми. Склонна съм да пренебрегвам гадостите, които ми се случват, и да се съсредоточавам само на прекрасното, но истината е, че всичко е ин и ян и колкото страдаш, толкова и ще бъдеш щастлив. А аз съм един мега щастлив човек. =)

Advertisements

4 thoughts on “Окаеринасай

  1. Сега остава най-хубавата част – да се насладиш на семейството, приятелите и домашния уют вкъщи.
    Весели празници! :)

  2. Ей, успя да ме накараш да бъда с теб. Пътувала съм 24 часа с автобус по подобен маршрут и болна и почти те разбирам (без снега). Добре дошла! Сега набързо ще се оправиш :)
    Весели празници!

  3. важна е целта, не начинът, по който си я достигнала – болна, здрава – вкъщи да си :) весели празници!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s