Аз живея

12.Noe.2009

Забелязала съм, че трябва да се отчаям безмерно и да стигна дъното, за да завъртя колелото и всичко да тръгне нагоре. Вчера за пръв път от много време плаках. Плаках, докато пишех един е-мейл на един от компютрите в библиотеката. Не вдигах никакъв шум, даже не подсмърчах, но един глас до мене ми предложи салфетки, потупа ме по рамото и каза, че всичко ще е наред. Опитах се да му повярвам.

Един час по-късно ми се обадиха от Англия. Да работя за една голяма фирма. Персоналмениджърката се опитва да се свърже с мен от няколко дни и много ме учудваше упорството й, все пак си имат голям персонал. Та Джо се оказа, че също е учила японистика, та 10 от 20 минути говорихме за японски, пътувания и Frankfurt. Мразя да говоря на английски, мразя да ми говорят на английски, имам страхотни комплекси спрямо този език. Но този разговор се получи прекрасно. Джо се отнасяше с уважение към мен, уважение, което не усетих на никое работно интервю досега. И ми вдъхна надежда. Не само защото ще работя за тях, ще раздавам флаери и ще лепя плакати с други студенти. Даде ми надежда по един почти телепатичен начин. С гласа си, с benkyoo gambatte kudasai, с всичко.

Та, исках да кажа, че отчаянието в здравословен размер е полезно. Не прекалявайте с него обаче =) Becuase life’s too short anyway but at least it’s better than average.

P.С. Вече 2 месеца как съм тук! Wow. Как лети времето…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s