Снощи ми съобщиха, че този уикенд трябва да се пренеса телом и духом във Франкфурт. Отне ми една нощ да го приема, осъзная, да усетя всичката тъга по раздялата с най-скъпите ми хора и да усетя всичката радост от всичко невероятно и прекрасно, което ме очаква.

А днес се сдобих с последния билет за полета.О тидохме на летището, оказа се, че човекът, с когото сме говорили, е заминал. Чудехме се какво да сторим и отидохме в офиса на airvia. Служителят се държа много човешки и сякаш на шега, след като ни обясни, че надали ще има останал билет, провери нещо в системата и взе да ми надписва билета. От фамилията ми се сети за свой познат, оказа се обаче, че той е от другия род, абе обичайни български разговори. Попита ме „Ще учиш ли там?“ и аз казвам „Да, японистика“, при което той ме погледна малко особено и цялото неуважение от това, че си купувам билет в компанията на родителите си, изчезна. Каза нещо като „Евалата на хора, които заминават наистина да учат“ и добави, че щом заминавам за първи път трябва да мога да взема повече багаж и отбеляза на позволен багаж – до 50 кг. С което реши най-големия ми проблем – как да се справя с 26те кила, 8 от които са само тежестта на куфарите (честно, даже мислех да пътувам с автобус, за да взема повече). Изобщо…in the end it’s all nice.

И все пак не е ол найс, защото ми предстои да се разделям и прощавам с малкото ми скъпи същества. Иска ми се да не се държа хиперемоционално, да не се сополивя, ама накрая знам, че ще го сторя.

А само след 3 дни ще крача по немска земя и ще се намирам в абсолютно непозната обстановка. Имам съвсем малка идея какво трябва да сторя като пристигна, но ще разчитам отново на някакви чудеса. Малка техническа забележка: не разполагам със собствен компютър, така че не отговарям за редовността на блогването.

Стискайте ми палци да съм здрава и да попадам на точното място в точното време, при точните хора. =)