Някога, като бях малка (да не се бърка с „млада“), си падах по това да пиша. Имах тетрадка със спирала (единствена) и чат-пат пишех с разкривени букви глупости. Веднъж, докато се прибирахме от село, една идея ме цапардоса по главата: епична история за котката, избягала от селото, попадаща в големия град, бореща се с трудностите, намираща любовта на някоя стопанка, приключваща живота си в прекрасен дом. Впрочем сега откривам някакви глупави прилики с „Железния светилник“, но то е заради глупавите матури. Как да е, историята не видя свят, домързя ме да пиша епос с кривите букви и написах просто „и преживя страхотни приключения“, но всеки път като я отварях, виждах тази недовършена история и съжалявах мързела си. Споменът за бялото коте остана някъде из паметта ми.

А вчера аз се срещнах с него. И даже го снимах:

Това е моят бял Мъро, понастоящем затворен в една красива сграда в гъза края на бургаския парк. Дано някой се грижи за него. Дано.