Аз живея

Юруш на билетите за СФФ на брега

Баси организацията, баси чудото с тазгодишния София Филм Фест на брега! Отидох в 12:00 пред билетния център и си тръгнах в 13:50! Ебаси!

Още далеч преди да стигна билетния, видях опашката – 7-8 човека. А уж съм дошла само 2 часа след пускането на билетите! Каква е тая опашка бе хора? След 15 минути – никаква промяна. Завързват се разни разговори, обменяме си програми, обсъждаме какво ще гледаме, нищо, че вие сте на поне 40, а аз – наполовина. Най-накрая една жена излиза и работата става ясна – вътре седи само и единствено една продавачка на билети и се офлянква като за световно. Въздъхваме. Минутите текат, а аз нямам желание даже музика да слушам. С всеки излязал човек, осъзнавам, че шансовете ми да се сдобия с билет за откриването и „Снимки в Палермо“ намаляват. Този филм искам да го гледам не зарад Вим Вендерс, Денис Хопър, Мила Йовович, гъзарското откриване или Палермо. Просто главният герой е фотограф. Аз обича фотографи. „Останали са само на първи ред“ – заявява една, а пред мен има още 5 човека. Заемам се с някакви молби към Вселената да остане поне един билет за мен и разглеждам програмата, обмисляйки дали ще се вредя и на „Козелът“ на съгражданина Георги Дюлгеров.

Писхоатаки не липсват: жената за театралните билети, по-безполезна дори и от другата, се появява на вратата и казва „Съжалявам, но от 1:30 до 2 ще направим почивка, не можем повече“. „Няма да правите почивка!“ – заявява твърдо тълпата и всичко си е по старому. В 1:30 съм точно пред вратата. Почивка, за щастие/засега, не са обявили.

Случва се чудо – влизам в Ханаан, тъй де. Флегмата се обяснява като детска учителка, че може би ще има допълнителна прожекция на „Снимките“. Бах мааму, свършиха ли вече?

Вече съм тук – лице в лице с теб. „Останаха ли билети за откриването?“ „Да, бе,  има няколко, тука нейде беше листа, ама и вий какво се тълпите бе, ще направим допълнителна прожекция…“ – ръцете й смотано търсят листа с плана на залата, устата й не спира. Влизат някакви жени, тя вдига поглед и поздравява и заговаря нещо. „Палермо, снимките в Палермо. Един билет“ – улавям погледа й и я връщам в действителността. Тя докатооооооооооо почне да пишеееееееее… „И за „Козелът“.“. Че докато го намерииииииии. А, има цели 4 свободни места още. Мога да си позволя лукса да облажа и някого от любовниците ми. „Два билета, ако обичате“. Защо, по дяволите, това значеше да спре да пише първия и да търси още един под бюрото, а? „18 лева ми дължите“ Връчвам 9 банкноти по два лева, приготвени мнооооооого преди да вляза. „1-2-3…“ Усещам, че побелявам, честно. Казвам едно довиждане, с надежда да не се видим никога повече и изфирясвам, сподирена от благодарния поглед на господина след мен, все пак, приключих за по-малко от 4 минути. Последното, което чувам, е „Ей, не издържам повече бе, сега вече ще направим почивка“. След мен и потоп…

И така, да обобщим – кофти организация на труда и прекалено много изкупени билети предварително – за журналя и общинари.

И от друга страна – ще бъда на откриването и закриването! Не съм ли сноб, а?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s