Това е Поли. Поли е шемет. Поли е галактически стопаджия.

Запознах се с нея на лагера в Ковачевци. Макар че общувахме точно 2 дни, имах чувството, че съм я познавала цял живот. Тя твърди, че също има такова чувство.

Поли долетя в Бургас преди 2 дни. Разбрахме се да се чакаме в 4 на паметника. Отидох там, чакам, мина 4 и 5, 4 и 10, 4 и 15. Чудя как ли ще изглежда, откъде ще дойде… И ето е в 4:20 – едно момиче, с 15 килограмова раница на гърба, шалтета, хладилна чанта, безброй гривни и гердани и щастливия поглед на човек, намерил пътя в непознат град. И докато се прегръщахме – отново странното чувство – сякаш не сме се виждали от една година, ами от една седмица. Имам подозрението, че Поли – това съм аз в някое бъдеще прераждане. Няма друго обяснение.

Поли е стопаджийка от няколко месеца, а е с две години по-малка от мен. Тя предложи да я осиновя, но аз отказах – в никакъв случай не бих позволила на дъщеря ми да хойка наляво-надясно с 15 килограма на гърба си. Поли няма представа къде ще спи днес, но знае в кои градове има познати, които ще я приютят. Тъжно ми е, че пътува без фотоапарат и тефтер, затова тържествено обещавам да бъда неин летописец, защото тази стихия заслужава да бъде запазена за поколенията.

Когато я гледам, не мога да спра да се усмихвам, въпреки, че ми навява много тъга. Тъга, защото ми се иска да съм свободна като нея. Но знам, че имам задължения – да помагам в ремонта вкъщи, да сготвя вечеря, когато всички са грохнали, да изчистя къщата, докато майка и малкия са на плаж, от време на време имам разни кошмарни преводи, които значат цял ден на компютъра, а напоследък даже ми се върти мисълта, че е крайно време да засядам да уча за кандидатстудентските изпити.

Когато гледам Поли, разбирам колко съм стара. До такава степен съм поела по правия път на здравия разум, че Поли е като малка червена ягодка отстрани. Тъжно.