Прави впечатление, че редовно дрънкам за журналистика и нареждам вестници като 24 часа, нали? Някой трябва да ми скочи и да ми каже, че не бива да се изказвам така, при положение, че училищния вестник, чиято редакторска титла нося, излиза веднъж годишно. Ама няма такъв.

Всъщност проблемът не е в мен/Нели/нас/редакторите. Ние си късаме нервите повтаряйки на малкото хора, които имат намерение да пишат, да си напишат статиите и да ги предадат в някакъв срок. Нели търси една година спонсори. Нели има близки срещи с ръководството. Аз висях половин Февруари в печатницата. И въпреки това. Несериозност цари навсякъде и спъва всеки наш ентусиазъм.

Помня вестник „Йо-йо“ в 8ми клас, когато редактори бяха Мила и Красимир. Те бяха тъй големи и просто ми връчиха вестника и ми казаха „Мини по класовете и го продай“. И аз бях малка и мислех че „Donnerwetter“ е ацката псувня на немски xD Сега аз съм на тяхно място. И ми е леко отчаяно, че първо, не можем да намерим заек, който да продаде вестниците по стаите, и второ, че ръководството забранява да продаваме по стаите в часовете. А вестникът се промени изненадващо. Последния брой не е 16 страници, а 40. Не сме си играли да го сгъваме 3 дена в Дойчраума, а е отпечатан в печатница. И вярно, не е левче, а леф и пийсье, както се налага да обясним на всеки.

Не е трудно да чакаш някой да дойде на редакционно събиране, и да няма никой. Не е трудно да се потиш да поправяш правописни грешки в глуповати статии. Нищо против нямам. Аз нямам изгода от вестника, правя го за удоволствие. Имам ентусиазъм, малко идиотски и доста детски, но го имам. Трудно е обаче, да видя как подминават „рожбата ни“ с безразличие и да казват „Аз не чета.“. Трудно е да търпя въпроси от типа: „Защо чак ся го издадохте?“, „Защо пък лев и педесе, не сте ли малко нагли?“ и, ней-непоносимото, „Защо пише на немски вътре?“ (има 5 статии на немски. От 26.) Защото никой не се наисли да бутне едно рамо на начинанието. Защото има инфлация и плащаме от собствените си джобове, да го има тоя вестник. Защото сме в Немска гимназия, кукло, същата онази Немска, която, когато кандидатствах, беше най-елитната в града. (не ми се говори за това, което е сега…)

Утре ще продължим с продажбите. На първия етаж сме, до входа. Крещим до прегракване „Вьесник зъ леф и пийсье“ и се смеем, въпреки че хич не ни е до смях. Дано успеем да покрием поне разходите. Пък за поливането на броя, сами ще си платим бирата.

И накрая, искам да благодаря. Не, не на любовта, мама, тате и Господ. А на Таня от ДР, за вечната усмихната помощ. На печатницата и Огнян, който ни търпя половин месец. На онези класове, които събраха пари да си вземат броя предварително. И на всички онези 70 човека, които си го купиха днес. Утре ще сте повече, мисля си, докато си гълтам хапчетата за оптимизъм. =)